За и против WikiLeaks

Всъщност най-ценното нещо, което прави WikiLeaks на Джулиан Асандж, е да освети реалния начин, по който функционира държавната машина в различните точки на света. Това са нещата, които се случват под повърхността и под маската на политическата реторика, която запълва информационния поток на традиционните медии и често превръща новините в безсмислен спам.

Голяма част от разкритията, които Асандж оповестява, са обстоятелства и факти, за които или вече е писано, или хората са се досещали за тях. За пръв път обаче всичко това излиза в систематизиран вид и под формата на официални държавни документи. Така светът успява да види как изглеждат войната в Ирак, окупацията на Афганистан и американската външна политика през очите на безименните служители в щатския държавен апарат. И това е един поглед, доста по-различен от захаросаната гледна точка на корпоративно обвързаните медии.

Свръхвниманието и доверието, на което WikiLeaks започва да се радва, до голяма степен са провокирани и от личността на Джулиан Асанж. Главният редактор на интернет изданието е перфектният харизматичен популист, който увлича след себе си не само индивидите с конспиративно мислене, но и по-умерените хора, недоволни от функционирането на системата. Той е смел, прям, безотговорен, почти безразсъден. Не се съобразява с каноните на журналистическия бранш, с което печели симпатиите на всички онези, които са разочаровани от традиционните медии. Гоненията, на които го подлагат американските власти, пък са на път почти да му създадат аура на мъченик. И в това има логика: ако информацията, която той изнасяше, не беше достоверна, защо тогава САЩ ще се опитват да го обвинят в шпионаж...

Появата на WikiLeaks е и много силен индикатор за кризата, в която са изпаднали съвременните медии. Когато преди около 40 години журналистите Боб Удуърд и Карл Бърнстейн провокират със своите публикации аферата "Уотъргейт", довела до свалянето на американския президент Ричард Никсън, едва ли някой се е съмнявал, че вестниците са стражевото куче, което предпазва обществото от самозабравили се управници.

В наши дни като че ли нещата не изглеждат точно така. Да си спомняте кога за последен път сте чували за медиен скандал, съизмерим с мащабите на "Уотъргейт"? Може би едва през последните няколко месеца, когато светът се сблъска с ефекта от дейността на WikiLeaks. Това е феномен, роден изцяло благодарение на онлайн технологиите и който за жалост няма много общо с традиционната журналистика. Всъщност в момента WikiLeaks се опитва да прави това, което сериозните вестници би трябвало да правят, но по една или друга причина то не се случва.

По подобен начин разсъждава и Пол Брадшоу, експерт по нови медии и преподавател по онлайн журналистика в City University London и Birmingham City University, коментирайки ревнивата реакция на много журналисти по повод възхода на WikiLeaks. "Това е себичност. Много журналисти, изглежда, мислят, че да си журналист е по-важно от самата журналистика. И много от тях сега ще се запитат защо съм в този бизнес - дали за да разказвам добри истории или за да държа властите отговорни", коментира за "Капитал" Брадшоу. И добавя: "Дали е по-важно да информирам хората или да се чувствам наистина важен, защото съм написал нещо наистина добро? Тези въпроси не се задаваха преди 20 години, но сега ги има."

Колкото и клиширано да звучи, голямата част от съвременните медии са в криза – финансова, идейна, ако искате, и криза на доверието. В много голяма степен те са загърбили функцията си да бъдат стражево куче и читателите по един или друг начин усещат това. Просто защото за много от тях разследващата журналистика вече е лукс, който не могат да си позволят.

Притиснати от тежестта на спадащите тиражи, намаляващия брой на рекламодателите и безплатното съдържание в интернет, вестниците по цял свят оптимизират персонала си, опитват се да работят като информационни агенции и наблягат на бързината, а не на задълбочеността на материалите. Телевизията и радиото от своя страна постепенно се преориентират към развлекателни формати, тъй като те привличат по-голяма аудитория и са по-атрактивни за рекламодателите. Интернет базираните медии пък все още са в търсене на ефективен бизнес модел и в общия случай предпочитат агрегирането на кратки чужди новини, които генерират много импресии и онлайн трафик. В този съвременен медиен пейзаж журналистика в стил "Удуърд и Бърнстейн" като че ли изглежда абсолютно икономически нежизнеспособна.

Както обаче знаем, пазарът не търпи празнини, така че търсене на неразвлекателни и задълбочени публикации винаги ще има. И когато традиционните медии не предоставят тази информация, читателите ще потърсят друг източник, за да я получат. В крайна сметка, в епохата на интернет хората вече не са принудени да научават това, което ги интересува, от вестници, списания, радио или телевизия. Точно в този вакуум се намества WikiLeaks. Независимо дали го смятаме за популистки проект или не.

Твърде много информация

Огнян Георгиев, Светломира Гюрова

Колкото повече, толкова повече, твърдят Мечо Пух и Джулиън Асанж. Но невинаги е така. След като Wikileaks изсипа хиляди и хиляди грами на Държавния департамент, всички знаят много повече за начина, по който действа американската дипломация, и какво мисли единствената суперсила за останалата част от света и много от важните хора в него. В резултат обаче светът не стана по-сигурно и по-добро място. Просто защото, ако според икономическата теория пазарът би функционирал идеално в среда, където цялата информация е ясна и прозрачна, същото съвсем не важи за международните отношения. А дори и за междуличностните. Както отбеляза пред сп. Foreign Policy бившият американски посланик в Афганистан Роналд Нойман, "един съпруг може да каже на жена си неща за тъща си, но ще бъде ужасен да ги чуе повторени пред нея. Това може дори да постави брака му на голямо изпитание". Сега всички знаят какво си говорят САЩ и Саудитска Арабия за Иран например, което няма как да не вкара напрежение, и то точно в някои от най-взривоопасните и нестабилни точки на света. И плюсовете от това няма как да са повече от минусите.

Това, което WikiLeaks прави, има много положителни страни. Най-видимата полза, разбира се, е съществуването на независима организация, която да служи на едно по-висше благо - гарантирането на обществен достъп до всяка  информация, разкриваща нередности, лъжи или престъпления, независимо дали от държава, организация или отделни хора.

В света вече има подобни примери - Amnesty International и Human Rights Watch са само два от тях. При WikiLeaks обаче има някои разлики, които

Могат да бъдат опасни

Публикуваните документи на американската дипломация са златна мина за историците и съдържат тонове новини и любопитни детайли, за да захранят новинарския поток седмици и месеци наред. От пуснатото досега на сайта на WikiLeaks (то не е много, но явно е преценено за достатъчно важно, за да бъде започната поредицата с него) става ясно едно: думите и делата на Държавния департамент се различават удивително малко, когато са публични и когато са тайни. Дали става въпрос за Северна Корея, Иран, Пакистан или България, нищо в тези документи засега не противоречи драстично на нещата, които САЩ казват гласно, или които журналисти и анализатори не са говорили години наред. Всъщност както отбеляза Тимъти Гартън Аш във в. Guardian, разкритото дори е подобрило мнението му за Държавния департамент. А цитиран от EUobserver неназован дипломат от ЕС твърди, че колегите му са позеленели от завист, когато са видели качеството на американските депеши. "Докладните, които имаме ние, са боклук в сравнение с техните. Те са политически, стегнати, проницателни, почти литературни произведения. Това е еталон за дипломация."

Единственото сериозно обвинение

което може да бъде повдигнато срещу Вашингтон, е свързано с онази заповед за събирането на лични данни, за която Държавният департамент измънка тези дни, че била пусната като искане отвън и на която служителите не обърнали особено много внимание. Дори дипломатите наистина да са шпионирали, разкриването на този факт не оправдава пускането на над 200 хил. секретни документа. Те ни казват, че САЩ се притесняват от ядрените оръжия в Пакистан, Афганистан е управляван от корумпирана шайка, а Силвио Берлускони обича партита и Владимир Путин. Има ли изненадани?

Съвсем логично, случката отприщи журналистически спорове дали действията на WikiLeaks са правилни или не. Причината е проста - за разлика от повечето хора, журналистите работят всекидневно с много източници на различна информация и знаят колко трудно и отговорно е да се пресява тя така, че да създава смисъл и да не изкривява истината. Информацията сама по себе си не е задължително ценност. И както казва Айнщайн, не води автоматично до знание. Твърде многото дори може да обърква и подвежда - интернет е идеален пример за това. Следователно е важно кой седи зад информацията и какво се прави с нея. Полезно ли е изсипването на огромен куп документи, в които има интригуващи детайли, но малко полза извън новините? За любителите на абсолютната свобода и привържениците на световната конспирация - разбира се. За дипломатите - съвсем не.

В един несъвършен свят, където има диктатори, терористи, авторитарни и тоталитарни държави, събирането на информация е труден и често опасен бизнес. Ако един посланик е акредитиран в подобно място, той най-вероятно няма да харесва управниците там, но ще трябва да печели контакти и да създава отношения, за да си върши работата. "В света на дипломацията тече един непрестанен глобален разговор, който не може да е винаги публичен, защото няма да се състои", казва Стефан Тафров, бивш посланик в ООН. Има неща, които може да се кажат публично, и други, които просто не бива. Тафров дава пример с края на виетнамската война, когато идва, след като Хенри Кисинджър намира начин да се свърже с виетнамците и да се срещнат поверително в Париж. И с карибската криза, когато тайните преговори между руснаци и американци разрешават ситуацията и връщат света от ръба на ядрената война.

"Една от публикуваните грами е за това как Вашингтон се опитва да убеди Пакистан да махне ядреното гориво от един реактор, за да не може то да бъде използвано от терористи за създаване на оръжие. Сега преговорите с тази страна - една от най-опасните в света, са замразени. На практика международните отношения по ред критични въпроси са блокирани", каза пред "Капитал" професорът по международни отношения в Колумбийския университет Таня Л. Доми. И това може да нанесе трайни щети. "Не мога да си представя, че сега след огласяването на поверителните грами някой служител на Държавния департамент ще влезе в офиса на политик в София или Букурещ примерно и ще каже "о, искам да говоря с теб по един въпрос". Друг път!"

Същевременно фокусът върху САЩ създава дисбаланс. Течът на информация се е случил там, защото в подобна открита система е възможен. Все още няма разкрития от нито една авторитарна страна - документите на китайската, руската или иранската дипломация вероятно крият доста повече тъмни тайни, но не са добили гласност.

Всичко това съвсем не означава, че държавата и нейните институции имат оправдание да крият информация винаги и за всичко (типичен бюрократичен инстинкт, добре познат в България). Точно тук идва

Трудната част

Балансът досега бе осигуряван, понякога успешно, понякога не, от медиите. Това очевидно е отминала епоха. Но ако WikiLeaks е бъдещето, към него има много изисквания, които засега не са спазени. Например повече информация за самите тях. Лицето на WikiLeaks е явно, но никой не знае кой седи зад Джулиан Асандж, кои са хората, които извършват огромната работа по пресяването на информацията и кой я предоставя. Което някак не подхожда на философията им за пълна прозрачност. Настояването, че така ще се увреди сигурността им, не е съвсем коректно. Медиите (поне авторитетните) имат напълно ясна собственост, а Human Rights Watch и подобни организации - прозрачни структури и финансиране. Ако WikiLeaks ще се нарежда в тази редица, е добре да вдъхва повече доверие. Както и да залага по-малко на патетика и повече на обективност.

Асандж е странна фигура сам по себе си, но дори и да не беше така, френетичните му атаки към САЩ създават усещането за дълбоко вкоренено предубеждение, което подобава повече на глобален конспиратор, отколкото на водач на революция за един по-добър свят, както той самият твърди. Има тънка граница между това да атакуваш държавата за нейните грешки и това да я отричаш. Ако ползваме думите на онлайн коментиращ в един от многото сайтове, където тази дискусия горя през седмицата "корените на властта не са в институциите, а в хората. Събарянето на институции няма да предотврати злоупотребата с власт, а ще разруши системите за контрол и проверка, създавани дълго от обществата, за да контролират тези процеси".